Аз помня те... не беше все такава,
те мислеха те за ранима,тиха,слаба.
Играеха на богове и на палачи,
убиваха те...но не спря,уверено по пътя  крачи.

„Живота често губи своя смисъл”
говореха очите...адът ,по които беше писaл.
Но и тази болка ти прогони,
зазида раните във мраморни колони.

За тебе изхода не беше ясен,
жонглираше-ту лесен,ту опасен.
И път намираше във мисъл кат присъда,
„Аз майка съм и трябва да пребъда.”

Сега погледнейки те вече зная...
никога,след никого не идва края!
Съдбата не подвежда-само води.
Път избира смелия...глупакът само броди!